Онлайн Радио
Петък, Юни 23, 2017 | Мрежа: 2773 потребителя
 

Радио и селска чест

Тази седмица СЕМ реши да инспектира Неделя 150. И всички радиа замръзнаха. Удариха го на веселба, хорца, песни и пляски. А тези от тях, които по необходимост трябваше да говорят за политика, стиснаха усти, сякаш някой им беше сторил скоминка. В тази обстановка решихме да обърнем взор към историята.

Благо, че ни попадна едно общинско решение.
Пред твоя взор, любезни читателю, е прелюбопитен документ. От 1935 година. Написан на пишеща машина, със шрифт от онези години и с някои букви, липсващи в съвременния български правопис. Няма да ви занимавам с двойното е, разбира се, както и с ятовия преглас. Не това е целта, която ме води днес към вас, макар че загубата на онези далечни езикови възможности стои в основата на днешната неграмотност. Но няма връщане. Каквото било, било.

    Друга е моята мисъл. Представете си една бедна община, с камениста земя, между сравнително заможните Ихтиман и София. Ако минете по стария път за Пазарджик, на няколко километра преди Вакарел ще видите в дясно борова гора. Борова е сега, а тогава е било общинска мера. Сред гората – специфичната ромбовидна антена. Малко по-долу е железопътната линия. И с това свършва всичко забележително във Вакарел за 1935 година. И сега не е чак толкова различно. Хората сутрин по тъмно поемат към големия град и по тъмно се връщат. И слушат от антената парламентарния канал. Ако въобще им се слушат отдавна опротивели гласове.
И ето, че в ония трудни години в селото блесва лъч надежда. Ще се строи първата българска радиоразпръсквателна станция. Мерили софийските инженери и не намерили по-подходящ терен от вакарелската общинска мера. Тук трябва да споменем, че местото действително е много сполучливо избрано. При проектираната антена с височина 204 метра, предавателят Телефункен с мощност 100 кВт е осигурявал покритие не само на по-голямата час от България, но се е приемал уверено в Турция, Гърция и Югославия.

Но да се върнем във Вакарел. В общината постъпва искане от Гл. Дирекция на п.т.т. (пощи, телеграфи, телефони) да и бъдат отпуснати 100 декара от общинската земя на селото, за строеж на радиопредавателна станция. Ако това би се случило днес някъде в България, то очичките на нашите общинари биха изхвръкнали от предчувствие за далаверата. Щяха да си гласуват такива решения за тази земя, щяха да сменят статути и предназначения, но гладни в никакъв случай нямаше да останат.

Обаче вакарелчани от преди три поколения не постъпват по този начин. Дали са били будали, или пък обществените настроения не са позволявали това, но те се отнасят с цялата си сериозност към искането на един държавен орган. И през ум не им минава, че може да прецакат държавата. Напротив, от протокола личи желанието им общината да участва в държавните дела, и то реално да участва. Но само за посочените в искането цели – „ за построяването на радиоразпръсквателна станция, докато стои тя”.

    Както виждаме – никакви съмнения. Заедно с това общинските съветници – трима българи и двама руснаци - лекари, вероятно белоемигранти, почтително молят държавата да заплати, ако има възможност, част от цената на земята, изтъквайки бедността на общината и населението. Нямат много надежда, че ще стане, но въпреки това молят.
    И тук идва това, което ще изуми всеки днешен българин, ляв, десен, син, пембен, без значение. Не познавам наш съвременник, който би се подписал под следното:
- В случай, че държавата няма такава възможност, то общинския съвет подарява исканото място.

Подарява! Разбирате ли за какво става дума, читателю? С едно решение, с една дума е отхвърлена всяка мисъл за евентуален пазарлък, въпреки, че 100 декара общинска мера е значима ценност за населението в чукарите над Побит камък. Особено значима 15 години след Ньойския договор и няколко години след световната криза. Селските първенци обаче се подписват единодушно. Казват ни сякаш през вековете, че и в най-тежките години са имали упование в липсващото днес чувство за принадлежност към една общност.
Не е много утешително това. За нас. Някъде по пътя от 1935 година насам сме попилели немалко ценности. Изгубили сме вкуса към истинския живот. Колцина от нас биха аплодирали днес такова общинско решение? И възможно ли е то да се случи?
Накрая – най важното. Тогавашните вакарелчани са дарили земята си на държавата, но само за радиоразпръсквателна станция. Докато стои. Сегашната държава продава тази земя, без да се интересува дали радиоразпръсквателната станция ще стои. Дедите ни са били хора на честта – дарявали са, за да има национално радио. Днешната държава продава не само земята, тя  продава тяхната чест. Тя не се интересува дали тази станция ще стои. Заграбила е дареното от дедите ни, а нейните чиновници осребряват грабежа.

 

А е толкова просто. Докато станцията стои - не можеш да продаваш вековен дар.

Щом станцията вече не стои – върни земята на внуците.

Дали не е късно? Казват, внуците ги няма.

Но чиновниците са тук. А внуците - заради това ги няма.

 

Огнян Велков, джуниър 



 
 
За Radio.bg
Сайт за всичко посветено на радиото в България
Radio.bg бутон »
Вижте нашите приятели »
Помощ & Поддръжка

Тук ще намериш отговори на често задавани въпроси в сайта.

Често задавани въпроси (FAQ) »