Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров
и повикана по телепатия
бърза новата ми любов.

Като се запразни, та цяла неделя. Ако някой си мисли, че това са козните на империализъма, склонен да ни накара да захвърлим настрана общонародното добруване - не е познал. Не че много обичам техния начин на обществено устройство, но ония си имат свои проблеми и не им е много-много до нас. 

Обаче виждате ли, любезний читателю, какъв панаир по повод на нашите празници се върти в радиата и телевизиите? За вестниците не говоря, там няма ни празник, ни делник, там план се изпълнява, директиви се реализират. Та в любимите ни електронни медии тая седмица беше като продължение на предишната, страстната. Няма да споменавам непомерните изхвърляния в религиозен план, които по-често обиждат вярващите. Но този плам се пренесе и върху Първи май, и върху годишнината от Априлското въстание, гледам какво се готви за Гергьовден и съвсем не искам да си представя какво ще се лее в ефира за четвъртия, сюблимния Ден.

Тези, които се чувстват наистина хора на труда, празнуват съзнателно. За тях Първи май въобще не е идеология. Този празник изкуствено беше въздигнат в елемент на държавния пантеон, но хората си го тачеха, защото беше единственият, в който отрудените гордо вдигаха челата си. Новите демократи го отрекоха тотално - бил комунистически. Което пък показва удивителна политическа ущърбност. И на фона на това противоборство - за или против Първи май - медиите отново демонстрираха своята липса на зрялост. Вместо да застанат "за" или "против" хората на труда, те се направиха, че празник няма, има само неприсъствен ден и захванаха познатите лакърдии - мултипликационни филми, народна музика и, разбира се, американски филми. В които нямаше и грам намек за труда. То ако гледаш филмите, в Америка благата ги дава Господ, а на атеистите ги носят извънземните. Вместо хората - милион непознати. И все супермени. И през ум не им е минало да похванат я сърп, я чук. Тухла даже не са премествали

Кого от героите на Априлското въстание чухте, любезний? Прочете ли някое радио поне откъс от Записките? Вместо това видяхме на зарята безброй безлични физиономии, кой знае защо изправени пред поклонниците. Притеснява ме факта, че толкова лесно се съгласяваме с чудовищната подмяна на ценностите - саможертвата на хората от април 1876 като фон за пропагандиране на овехтели и демодирани политици. Не бива да бъдем толкова снизходителни към безнравственото обсебване на паметта на героите. Дефилират. Непознати. Но с удивително желание да се отъркат о славата на дедите ни.

А идва и 7 май. Денят на радиото. Куриозното е, че в тоталитарните времена имаше спор с идеологически отенък - какво че, не Попов, а Маркони е измислил радиото и поради това не бива да честваме 7 май, а деня, в който Маркони е осъществил първата си връзка. Днес като че ли всички са се съгласили с тази дата. Но  празникът съвсем не е безспорен, белязан е с извечните български страсти.

Преди всичко, на 7 май се чевства годишнината от изобретяването на радиото като техническо средство за връзка през далечната 1896 година. Чак трийсетина години по-късно се ражда идеята за радиоразпръскването. Но всяка година до 1980 датата беше професионален празник на техническите специалисти, работещи в отрасъла. С леката ръка на другаря Георги Йорданов, секретар по идеологията на ЦК на БКП, празникът беше префасониран в честване на програмните работници. И в резултат на журналистическите усилия датата вече е професионален празник само на програмните работници. И затова няма да чуете нито едно име на технически специалист, чиито талант и усилия осигуряват платформа за изказ на мнозина.

Дефилират милион непознати. Не видяхме и не чухме, няма да видим и чуем само тези, които празнуват. Изглежда, че нашите електронни медии са много наплашени. Тяхна е историческата задача да внушат у нас представата за ония ценности, които са вечни и които не подлежат на обсебване от жалки политици. Но съвсем не е така. Като че ли нямат интелектуална сила водещите журналисти да се опълчат както на домогванията за присвояване на един празник, както и на отричането на правото да празнуваш, да манифестираш постиженията на своя труд. Верно е, че това изисква огромна воля в нашето консервативно общество, но си струва да се опита. В противен случай бавно и полека се превръщаш в слуга на режима.

Нещо става с нас. Не е възможно толкова бързо да забравяме.